ИРОНИЯ НА ВЕЛИЧИЕТО

Архангел Михаил седеше сам на маса, в лятната градина на малък хотел. В човешки вид и бели дрехи, той бе отдаден на хубава книга и ябълков сок. Градината беше почти празна и само на съседната на неговата маса имаше по-голяма компания. Там седяха трима млади мъже и две още по-млади момичета, които шумно се наслаждаваха на сутрешното си кафе. Архангелът на няколко пъти се вслуша в разговора им и с усмивка прие пълното му безсмислие. Момичетата обаче явно го възприемаха различно, защото видимо се забавляваха и награждаваха с почти истеричен смях опитите на младежите да бъдат оригинални.
Дойде един момент, в който арсеналът от няколко теми бе изчерпан и на масата настъпи мълчание. Това неловко положение извика нуждата да се намери нов обект на интерес, различен от приятеля на Жасмина – така се казваше едното момиче, проблемите с колата на Иван – единият от тримата млади мъже, и това кой от тях колко пари е изкарал напоследък. Тъкмо те се заеха с тази задача, понеже младите дами се заеха със себе си – едната заразглежда маникюра си, а другата обувките си. Погледът на Иван се спря на съседната маса, където архангел Михаил отпи от сока си и продължи да чете с интерес.
- Колега! – обърна се той към него на висок тон. - Тук да не ти е читалня?
Момичетата веднага оставиха заниманията си и погледнаха към съседната маса. Едната от тях се изненада, че там има някой, а Жасмина остана доволна от това, че Иван сякаш бе прочел мислите й!
Архангелът се обърна към Иван и отвърна с усмивка:
- Добър ден!
- Уф, тоя пък! – реагира Жасмина на мига и изпита такава неприязън, че чак извърна поглед.
- Не ми се прави на културен бе! – не прие любезността Иван. Другите двама макар и да бяха малко изненадани от така развиващото се действие, веднага влезнаха в ролите си и загледаха лошо непознатия мъж. На последните думи обаче Михаил не отвърна нищо, затова Иван продължи: - На тебе ти говоря, ало! Затваряй тая книга!
- Интересна е – каза спокойно архангелът.
На масата на компанията настана оживление. Мъжете се подместиха доволно на местата си, а Жасмина го погледна с края на окото си, учудена от тази дързост. Иван сякаш го заля вълна от омраза, но усмихнатите лица на приятелите му го насърчиха да продължи с представлението още малко.
- Интересна ли е? – престорено попита той и облегна ръце на масата. – Пише ли колко интересно ще ти стане след малко?
- Не, пише че понякога е по-добре да не казваш нищо, отколкото да казваш нищо – отново спокойно му отговори архангелът.
- Ха! – чак извика от удоволствие единият от приятелите му, а другият само се засмя.
Жасмина прикова цялото си внимание в човека в бяло и вече го виждаше в болнични дрехи. Нейната приятелка пък зейна с голямата си уста и почти извика:
- Аа... тия камъни бяха в твоята градина, заклевам се!
Иван прежълтя и тъкмо да скочи, когато мобилният му телефон започна да свири и да се разхожда по масата. Очите му светеха от злоба, но навярно очакваше важно обаждане, защото предпочете да види кой го търси. Беше важното обаждане. Той направи знак на компанията да запази тишина, поклати злобно глава към Михаил и отовори на повикването. Очевидно след него щеше да се случи нещо страшно. Архангел Михаил обаче все така спокойно си четеше – нещо, което дори притесни Жасмина. Приятелката й обаче го гледаше единствено с интерес и с надежда да не избяга нанякъде, защото това щеше да й развали драмата от епизода.
Архангел Михаил все пак не беше спокоен. Смущаваха го мислите му, както и поведението на тези, за които трябваше да се грижи и обича. Но как да се грижи за някой, който няма истинска нужда от никого, и как да обича някой, който мрази всичко, само защото така е модерно. И как да реагира в тази ситуация? Разбира се, че можеше да изчезне пред очите им, но не беше уместно, и разбира се, че можеше да го изпепели – както Иван, така и цялата му компания, но беше немисимо.
В този момент на стола до него седна човек. Беше целият в черно и с широка усмивка на лице. Архангелът го позна.
- Защо си дошъл? – попита той.
- Ами, да кажем, от любопитство. Но ако трябва да признаем, от раздразнение.
- Не следва ли от това да седнеш на друга маса? – зачете се отново Михаил.
Току-що седналият се усмихна още по-широко.
- Много добре знаеш, че не говоря за теб! – каза той. – Защо ги защитаваш?
- А теб какво те дразнят? Те се заяждат с мен.
- Точно това ме дразни! – отвърна Дяволът.
Архангел Михаил го погледна.
- Дразни ме, че измети като тях се подиграват с някой толкова силен и уважаван от мен.
- Какво си намислил? – попита го архангелът и погледна към компанията, където Иван все още говореше по телефона и на свой ред гледаше към тях.
- Изненада – отговори неясно Дяволът.
- Колега – провикна се Иван, току-що затворил телефона, – нещо много бързо извика подкрепление! Няма да ти помогне, заклевам се! Много е грозен!
В това време телефонът му пак позвъни и той го вдигна. Мъжете от компанията му все така се забавляваха, подкрепяни от истерично-идиотския смях на девойката с голямата уста. Надменната Жасмина обаче реагира различно. Нещо я смути. Някакво безпокойство започна да се върти в стомаха й и да тревожи мислите си. Тя загледа внимателно пристигналия преди минута, който някак си още повече засили безспокойството й. Имаше нещо странно в този непознат, облечен в черни дрехи и с черна, хваната на плитка коса. В същия този момент, когато тя го изучаваше, той се извърна към нея и с истинските си очи погледна право в нейните. Целият свят сякаш в миг се преобърна пред Жасмина и тя пребледня. Дяволът се усмихна тънко, погледна и към водещия безкрайно важен разговор Иван, после пак към нея, след което отмести поглед напред. Жасмина задиша тежко и почти конвулсивно започна да търси ръката на Иван. Последният видя това, както и бледото като платно лице на любовницата си, затвори телефона и скочи на крака.
- Какво й каза бе, говедо!
- Ела и ще ти кажа – каза тихичко Дяволът, но достатъчно ясно, за да бъде чут. В градината настана пълна тишина.
Пребледнялата Жасмина всячески се опитваше да каже нещо на Иван, да го предупреди, да го спре, но езикът й така беше подпухнал в устата й, че чак я задушаваше. Пък и Иван беше вече твърде афектиран, за да я чуе. Той захвърли телефона на масата и тръгна побеснял към Дявола.
- Недей – каза, или по-скоро помоли, Михаил.
- Ужасна горещина! – отвърна Дяволът.
Снажният младеж сякаш долетя до него, хвана го грубо за яката и понечи да го вдигне. Тогава разбра, че сякаш вдига половината земя, но беше късно да осмисли този факт. Гласът му, който до сега редеше обиди и псувни, изведнъж секна, а от мястото на неговата компания се видя как той направи някакво конфулсивно, неестествено движение. Не стана ясно дали това имаше нещо общо с факта, че човекът в черно се обърна към него, но в следващият момент тъкмо той се изправи в цял ръст. Иван обаче остана все така неподвижен и безмълвен. Усмивките по лицата на приятелите му се скриха и сега на тяхно място се изписа недоумение. Дяволът реши да не ги мъчи с догатки и хвърли пред тях сърцето на приятеля им.
Реакцията бе неописуема. Писъци и викове се смесиха с изтрели от пистолет, а отзад две маси полетяха във въздуха, хвърлени панически от бягащите клиенти. Дяволът тръгна спокойно към стрелящите по него мъже, които бяха единствените викащи в този момент – русата любителка на представленията първа бе застреляна от разлюляната от страх ръка на мъжа до нея, а Жасмина бе загубила способността си да издава звуци. Тя цялата трепереше като късно есенно листо и, залепнала за стола си, очакваше да дойде краят. Първи обаче го посрещна стрелецът до нея, който все пак улучи два пъти Дявола. Но тъй като това нямаше никакъв ефект, последният реши да покаже нещо по-ефикасно. Той хвана за челюстите сто килограмовия младеж, двигна го като перо с една ръка и стисна. Покривката на масата потъна в червено. Колегата стрелец, който видя как главата на приятеля му се пръсна като диня, загуби съзнание и се свлече на земята. Дяволът го остави там – знаеше какви ще са последствята.
Жасмина все още беше жива, макар да се молеше за обратното. Да, точно в този момент, тя се молеше. Точно в този момент нищо на света нямаше значение – нито скъпото червило, нито марковите дрехи, нито луксозната кола... нищо. Тя трепереше както не бе треперила и когато бе малко момиченце. Дяволът седна на свободния до нея стол и я загледа с интерес. Жасмина не само не смееше да го погледне, но и не може да помръдне от страх.
Дяволът се наведе към нея, подуши косата й и прошепна през усмивка:
- Жасмина...
Тя едвам изстена:
- Моля те, недей!
- Молиш ме?! – учуди се престорено Дяволът. – Виж ти! Не е ли по-добре да се обадиш на някой от твоите и да кажеш, че ти досаждам? Хайде, Жасмина, обади се – подаде й той телефона. – Вземи го, той ти дава толкова сила.
Жасмина разбира се не взе телефона си, но го погледна. В този момент нямаше нищо по-глупаво от тази малка черна кутийка. В този момент от очите й потекоха сълзи.
- Моля те – едвам прошепна отново тя.
- Няма ли на кой да се обадиш в този случай? Жалко! Иначе хубав парфюм са ти купили.
Дяволът отново подуши косата й, а сърцето на младото момиче сякаш щеше да се пръсне. Тя очакваше всеки момент то да спре, или да се случи нещо още по-ужасно.
- Остави я! – чу се гласът на архангел Михаил. – Тя не е твоя.
Дяволът се обърна към него и каза спокойно.
- Че аз какво й правя? Ние само си говорим, нали Жасмина? – обърна се отново той към нея. – Тя тъкмо щеше да ми разкаже за влюбения си приятел, който я отрупва с подаръци и цветя - и когото тя намира смешен за това, и колко е удобно да си има един такъв, плюс още няколко за забавление. Щеше да ми разкаже и за супер скъпите обувки от Италия, заради които зашлеви плесница на невинното момиче в дискотеката онази нощ. Приятелките й намериха постъпката й за велика. Великата Жасмина! И казваш, че не е моя?
- Не е! Тя е още млада, има време да се промени.
– Има ли? Ами ако животът й свърши сега?!... Ти си велик, Михаиле, но любовта ти към тях понякога замъгля разсъдака ти. Хайде, кажи ми, какво би станало ако животът й свърши сега, ако няма утре... ако това, което е правила досега, е всичко, което е правила? Къде ще отиде?
- Животът й не свършва сега! – категорично отвърна арханхелът.
Дяволът се усмихна и отново се обърна към Жасмина.
- Видя ли какво стана? Твоето спасение се оказа някой, който дори не искаше да видиш. Каква ирония, нали?
След като каза това, той стана и се върна при архангел Михаил. Преди обаче да каже нещо, зад него се разнесе писък. Жасмина бе погледнала към мъртвото и обезобразено тяло на своя познат и тази гледка й дойде в повече. Тя зарида като обезумяла, затропа по земята с крака и зарови лице в ръцете си.
- Аз ще тръгвам – обърна се Дяволът към Михаил, - тук стана много шумно.
- Не беше така преди да дойдеш.
- От какво се оплакваш? Спестих ти неприятностите, а и тя е още жива, нали? Както ти искаше.
- Какъв мислиш ще е животът й, след като видя всичко това? – попита архангелът.
Дяволът се усмихна.
- Моля те, не говори с мен като с ученик. Добре знаеш какво трябва да направиш. А сега ти пожелавам лек и хубав ден!
След като пожела това, Дяволът се стопи пред погледа на Михаил и изчезна. Архангелът остана сам в градината, заедно с мъртвите тела, един загубил съзнание младеж и Жасмина, която в този момент бе на границата на лудостта. Тя бе стиснала до болка очите си, но пред тях все тъй лежеше потъналото в кръв тяло, а в съзнанието й звучеше гласът на демона. Михаил стана, отиде до нея и сложи ръка на рамото й. Жасмина трепна цяла и тъкмо да изкрещи, когато някаква вълна от спокойствие и топлина изведнъж я заля и тя заспа като упоена. Архангелът прошепна нещо в ухото й, след което и той се стопи във въздуха.
След минути градината бе пълна с органи на реда, дошли да разледват случилото се. Те откриха три мъртви тела, един обезумял млад човек и едно красиво момиче, което нямаше представа какво се бе случило. Това в последствие неимоверно много ядоса разследващите. Младият човек пък, които в несвяст повтаряше, че Дяволът е виновен за всичко, изпратиха в лудница. Този факт донесе просветление у останалите свидетели и един по един те започнаха да се съмняват в това, което бяха видели. Разбраха колко упорито се търси някой виновен и за да не обвинят мозъците им, те се отказаха от всички свои показания, излизащи от рамките на хубавия ден и красивата лятна градина.
Жасмина не помнеше нищо от случилото се. Единственото което помнеше, беше че нейният добър приятел Иван започа да се заяжда с някакъв непознат, към когото след това се присъдени друг непознат. Нищо друго - нито лица, нито имена; нищо. Явно беше заспала. Цяла седмица, почти всеки ден, тя разказваше една и съща безинтересна за следователя история, която завършваше с момента на заспиването, който следователят намираше за абсурден. На въпроса: “Как може да заспите?” – плод на безизходица и нерви – тя отговори: “А вие как може да ме питате тъпи неща?!” Такава си беше Жасмина. Но в много други отношения тя се промени. Много неща, които й се струваха важни до вчера, от днес започнаха да й се струват глупави. Все повече се дразнеше от хора с високо самочувствие, което тя, незнайно защо, намираше за смешно. Също така почти намрази това да я наричат с цяло име. Постепенно приятелките й все по-рядко виждаха в нея познатата им велика Жасмина и престанаха да я търсят. Това обаче не я притесни. Приятелят й също бе сред изненадваните всеки ден, но не я остави. Веднъж обаче тя беше на крачка да го направи. Бяха попаднали в задръстване и в един момент, може би за да покаже надмощие, той се развика на шофьора в съседната кола. Жасмина на мига излезе от неговата и се прибра пеша. Когато няколко часа по-късно тя се съгласи да се видят, той започна да се оправдава как другият бил виновен...
- И ти какво? – прекъсна го тя. – Реши да въведеш ред!? За всичко ли си така? Ако да, значи си велик! За велик ли се имаш? Знаеш ли що е величие? Ако не, просто погледни към звездите. Можеш ли да промениш нещо по тях? Можеш ли да накараш дъждът да спре вали? Как можеш да претендираш за величие, след като не можеш да гарантираш утрешния си ден дори? Ти, който си миг от вечността, как може да се държиш сякаш я притежаваш?!
След тези думи, които приятелят й прие с учудване, но и възхищение, тя отправи поглед някъде напред и се замисли. Не, тя не се промени напълно. Тя, Жасмина, си остана все така непредсказуема и все така красива. Единственото, което се промени в нея, беше че тя, от някъде и някак си, добави малко мъдрост в своя ден. Малко - толкова стигаше; толкова стига.