За първи път я видях в един прекрасен ден от късната пролет на 1997 година. Тя беше деветнайсет годишна, току-що завършила гимназия, а аз на двайсет и две, втори курс студент по история. Коя година, кой, къде - неща като тези знаех доста; хубаво е да се знаят. Но виждам, че се отклонявам. Та тя беше деветнайсет годишна. Разбира се в онзи момент не знаех това, но това, което знаех, или по-скоро усетих, беше че нещо в мен се преобърна. Сякаш като магнит тя прикова за себе си всичко в мен, което можеше да бъде приковано. Но, моля ви, говоря за вниманието! Говоря за това, че мислите ми сякаш се стопиха, а всичко в гърдите ми в един миг изгоря. И в този миг тя остана единственото същество на широката главна улица, която всъщност бе препълнена с хора.
Какво направих аз ли? Залепих се за магнита! Признавам, че това е грубо сравнение за такова нежно създание, но тя наистина имаше неговите свойства! За съжаление, както всеки магнит, така и тя не привличаше само един обект. Но за това по-късно. Та както казах, беше чудесен... не, прекрасен ден. Обикнах този ден. По-късно щях да го намразя, ако можех, но понеже не мога да мразя, щях да предпочета да го е нямало, или да си бях останал вкъщи. Последното обаче е почти невъзможно в ден като този. Но и за това по-късно. И така, тя вървеше сред лабиринта от хора, а аз на няколко крачки зад нея, като погледът ми беше прикован върху изключителната й фигура. Високият ръст, широките рамене, малката талия, дългите крака с ясно очертаните мускули по тях - всичко това е отговорът ми на въпроса кое е идеалното тяло. Косата й беше къса, но не видях цвета. Ако бях се вгледал, непременно щях да забележа, но перфектното й тяло не пусна погледа ми.
Вървях така след нея и си пожелах да се обърне. Тогава разбрах, че дори не съм видял лицето й! Не, бях го видял - в съзнанието ми имаше някакъв блед, но положителна негов образ. А може и да се лъжа... Но така или иначе тръгнах след нея. И вървях докато в един момент тя изчезна. Тогава се огледах – за първи път - и видях, че бе влязла в някакъв магазин; стори ми се парфюмерия. Е, сега зная, че беше именно парфюмерия, но тогава просто не ме вълнуваше. Реших да изчакам и да я заговоря, когато излезе. Не знаех какво ще й кажа - навярно щеше да е глупаво, защото се чувствах оглупял - но на всяка цена трябваше да я заговоря. Така останах да я чакам, разглеждайки витрините на съседните магазини, като не виждах нищо от това, което гледах. След десет минути, в които тя не излезе, започнах да се съмнявам дали не съм я изпуснал. Но как можеше да стане това, като във витрината, която гледах, ясно се виждаше входа на въпросния магазин, откъдето тя не беше излизала; със сигурност! Но като казвам съмнение, знаете за какво говоря. И за да се избавя от него, отидох до там и видях, че тя беше още вътре и разговаряше с някакво момиче. Мисълта да вляза и да я заговоря пред нейната събеседничка беше абсурдна. Все пак имаше и такава мисъл, но, както казах, беше абсурдна, и затова я отхвърлих. В последствие продължих да се мотая наоколо.
След още десет минути другото момиче излезе, но не и тя. Какво значеше това? Защо винаги, когато изгаряме от нетърпение, трябва да чакаме най-дълго?... Този път аз не издържах и влязох вътре. На секундата обаче нещо в мен пак се преобърна, защото тя се оказа на две крачки от мен, но от другата страна на щанда. Тогава разбрах, а и всеки би разбрал, че работи там. Неудобството на момента идваше и от това, че тя ме гледаше и дори останах с впечатлението, че усеща нещо. Затова се отказах от идеята да се направя на глупак и да продължа да се разглеждам, обърнах се към нея и казах:
- Добър ден! Каква е цената на този парфюм?
Тя дори не се обърна да види кой точно имам предвид, а и аз самият не знаех, и отговори така:
- Нали не обикаля толкова време, за да ме питаш това? Питай ме нещо друго!
Следващият въпрос ми дойде някак естествено:
- Ще се омъжиш ли за мен?
- Да! - веднага отговори тя.
Аз се усмихнах широко и на път да се засмея казах:
- Отговорът ти е много прибързан.
А тя отвърна:
- А въпросът ти не ли? За тези неща ще си говорим, когато излезем заедно. Следващ въпрос?
- Искаш ли да излезем заедно? - попитах автоматично аз.
Тук тя направи една удивително-въпросителна физиономия и леко провлачено каза:
- Ако беше ме слушал...
В този момент нещо сякаш ме убоде и аз я прекъснах:
- Извини ме, но в малко трудно осмислям какво ми се казва сега. Искаш да се видим днес ли?
- Теоретично.
- Какво?
- Наистина е трудно - каза тя и се усмихна.
- И ти, виждам, че се възползваш от това. Затова ще отида да потърся помощник в ситуацията.
След като казах тези думи, на които тя тъкмо щеше да започва да се чуди, аз излязох от магазина и отидох в този за цветя, който също се намираше на главната. Харесах едно цвете, купих заедно с него и една картичка и след като я надписах, се върнах при нея.
Когато ме видя да влизам с цветето, тя се усмихна и каза:
- Красив помощник имаш!
На което аз нищо не отговорих, а след като й го поднесох и джентълменски се поклоних, отново излязах навън. Никак не ми се тръгваше, признавам си, но се чувствах толкова слаб в умението си да говоря, че се уплаших да не стана още по-глупав и така да се лиша от всякакви шансове към нея. В мислите си бях отворил вратичка на успокоение, че вече знам къде да я намеря, но силно се надявах да я видя още същата вечер. Надежда за това възложих и вложих в малката картичка, която дадах заедно с красивото цвете. Тя имаше следния текст: “Всеки, който погледне към слънцето, ще затвори очи. Всеки, който влезе в ледена вода, ще се задъха. Точно така се чувствам и аз - заслепен и шокиран. Затова те моля: дай ми малко време, за да се съвзема и нека се видим довечера в осем, под големия часовник. Сега теоретично, тогава наистина!”
Няма да говоря за това какви мисли и чувства ме бяха обзели през онези няколко часа до осем, защото ще се отплесна надалеч, но в общи линии се надявах бележката и цветето да са постигнали ефект, достатъчен да я накарат да дойде в уговорения час. Казвам бележката и цветето, защото аз не успях да блесна особено.
В осем часа без една минута бях на петдесет метра от часовника. Аз обичам точността, както и умението си да я постигам. Всъщност по-трудно ми е да закъснея отколкото да отида навреме. Когато наближих още малко, две неща ме учудиха силно. Първото беше, че сред няколкото чакащи там, имаше и едно високо момиче с къса коса, което, да - беше тя. Хареса ми това, че беше точна. Но това, което не ми хареса, и което беше второто ми учудване, беше изключително елегантният начин, по който беше облечена. Аз също бях облечен добре, но далеч от строгото облекло върху нея, което изобщо не подхождаше за среща като тази. Или поне за начина, по който аз я виждах - далеч непретенциозна.
С тези мисли в главата си аз се озовах пред нея и, забравил да се усмихна и пренебрегвайки нейната усмивка, казах:
- Три неща ме тревожат. Първо: по-точна си от мен, второ: далеч по-добре си облечена и трето: ако знаех, че ще изглеждаш така, съвсем друго щеше да е и моето облекло.
Тя не скри усмивката си за момент и отговори:
- Първо, не съм по-точна от теб, защото ти дойде точно в осем. А понеже другите ти две тревоги са свързани, ще ти кажа само, че нямаше да ги има, ако беше останал да се разберем. Но пък в бележката си ясно обясняваш защо. И така, какво ще правим?
- За цялата вечер не зная, но ще ти кажа какво ще направим сега: ще отидем с такси до нас или до вас и единият от двама ни ще се преоблече.
- До вас - отговори тя, - аз изглеждам добре!
Тя отново се усмихна.
- Искаш да кажеш, че аз изглеждам зле?
- Не, казах само, че аз изглеждам добре. Знам го, защото се гледах в огледалото близо час.
- Поласкан съм! - доволно отговорих аз. - И освен това ме убеди.
После наистина отидохме до нас, като тя остана да ме чака в таксито. Не я поканих да влезе, защото се опасявах да не прозвучи тенденциозно. След като и аз се обляках стилно, излезе друг въпрос: къде да отидем? И тъй като непретенциозната среща, тип кафе и кола, отпадна, реших да я заведа на вечеря в някой хубав ресторант. Вярно, че за подобна вечеря беше още рано, но събитията понякога изпреварват тези, които ги плануват.
* * *
На вратата на ресторанта на четиризвездния хотел ни посрещна идеално избръснат и усмихнат мъж, във вишневочервен костюм-униформа. Той учтиво ни покани да го последваме и ни заведе до добре подредена маса за двама. След като се настанихме, почти в рамките на понятието веднага, дойде нашият сервитьор – също идеално избръснат и в черен костюм, на когото поръчах вино. Останах с впечатлението, че то вече чакаше на рафта, защото бе донесено удивително бързо и поднесено с особен финес и тренирано умение. След това сервитьорът ни остави и ние насочихме вниманието си един към друг.
Лично аз, не че не се адаптирах веднага, но нямах никаква представа, че вечерта ще се развие в подобна посока.
- Въобще нямах представа, че вечерта ще се развие така – започнах аз.
- Оплакваш ли се? - шеговито попита тя.
- Не, моля те, как? - възмутих се престорено аз с жест, който идваше да покаже, че това е невъзможно, след като съм с нея.
- Поласкана ли да бъда?
- Мога ли да контролирам чувствата ти? - отговорих аз на въпроса й с въпрос и след това смених темата: - Кажи ми, има ли някакъв специален начин, по който искаш да те наричам, или ще ми кажеш името си?
Странно или не, но до този момент никой не бе питал другия за името му.
- Името ми е Мария - каза тя, след което недоволно, но с доловима ирония добави: - Но всички ме наричат... Мария.
- Ужасни хора - казах съпричастно аз.
Тя се усмихна.
- С теб лесно се говори! Повечето не разбират характера на моя хумор - каза тя и след няколко секунди мълчание попита: - А ти имаш ли си име?
- Милен – отвърнах аз.
- И двамата сме М – обобщи тя. – М и М, като бонбоните.
- Или като Майстора и Маргарита – велика книга.
- Или като мартини и маслинка – чудесна комбинация.
- Много мъдро!
- Млъкни моля те!
Двамата се засмяхме от сърце. След тази доза хумор обаче настъпи кратко мълчание. Не че нямаше какво да си кажем, а просто за малко не говорихме - нещо като мълчанието, което помага на човек да се наслади на даден момент. И тъй като вече бях дал почивка на остроумието си, реших да се отдам на анализ. Погледът ми се спря на лицето й. Беше красива, спор нямаше, но по-скоро чар излизаше на преден план - поне според мен. Защото тя нямаше онези черти, които изграждаха моята представа за красиво женско лице - плътни устни и сини очи. Не казвам, че устните й бяха тънки, но не и моят идеал. И въпреки това устата й изглеждаше нежна и съблазнителна. А относно очите - винаги съм харесвал сините очи. Но и до ден днешен не съм имал момиче със сини очи, било то за приятелка, или за кратка интимност. Последното момиче, което беше до сърцето ми, имаше много светли, кафеви, почти жълти като на лъвче очи и сама по себе си бе кукла неповторима, но както казах - не и сини.
Момичето срещу мен нямаше нейната хубост. Но пък имаше своята. Нямаше и нейните очи, нито пък имаше сини, но тъмните й кафеви очи бяха част от всичкия този чар, за който говоря. Всъщност тя имаше съвършеното за своята външност лице. Както и коса. А пък това беше другото основно нещо, което се разминаваше с вкусовете ми. Аз харесвам и винаги съм харесвал дългите коси. А нейната беше къса. Но като казвам къса, не разбирайте... къса! Дължината й стигаше до линията на брадичката, а цветът й бе кафяв, с някакъв необясним за мен червеникъв отенък, за който тя по-късно обясни, че бил естествен.
Анализът ми беше прекъснат от дошлия отново сервитьор, който попита дали ще желаем да вечеряме. Тъй като желаехме, той направи няколко много добри предложения, на две от които се спряхме. След това пак ни остави, а ние продължихме нашия разговор, но на друга тема. Не след дълго последната я сменихме с нова, а малко по-късно със следваща, като разговорът и за миг не загуби своето обаяние и лекота. Бях впечатлен от нея, от умението й да говори, от чувството й за хумор, от многостранните й интереси и широки познания. Всичко това беше много хубаво и аз пак казвам, че бях впечатлен. Но това, което ме заинтересува след един момент, беше какво се крие зад всичко това? Какъв човек е момичето Мария? Дали душата й е тъй широка, както нейните познания, или между двете нямаше нищо общо? Дали многото страни на нейния характер и високата й култура не се обясняваха с услужливостта на нейния ум, чийто потенциал тя използваше единствено за постигане на своите цели? Защото момиче като нея, с външност като нейната, можеше да постигне много неща и то при минимум усилия. Всеки интелигентен човек щеше да разбере, че тя е умна, но мен ме вълнуваше характерът й, настройката на онова невидимо нещо, наречена душа. А казах всеки интелигентен, защото за да прецениш дали някой е умен, трябва и ти да си.
- Не се опитвай да ме опознаеш! - каза неочаквано тя, сякаш бе видяла това мое усилие.
- Нещо лошо ли ще открия?
- Не знам какво наричаш лошо, но не е необходимо да го правиш, защото е много вероятно да не се видим повече.
Аз се усмихнах тъжно и казах:
- А аз мислих, че си допаднахме.
- Може би точно за това! - изненада ме тя и добави: - А и аз казах, че е много вероятно, а не че няма да се видим.
Това малко ме успокои. Фактът обаче, че почувствах облекчение, сам по себе си ми показа, че в известна степен предишният й отговор ме бе смутил, което пък идваше да покаже, че вече имам по-специално отношение към нея.
* * *
От ресторанта излязохме около единайсет часа, като и двамата се смеехме за нещо, но не помня вече за какво. Помня обаче как тя сложи ръце на раменете ми и леко целуна устните ми.
- Благодаря за чудесната вечер! - каза тя.
- Искаш да си ходиш ли? - попитах аз и се учудих, че изобщо зададох такъв въпрос.
- Да си призная, и ми се прибира, и не ми се прибира - отговори неясно тя.
- Това аз го разбирам така: не ти се прибира у вас, но и на друго заведение не ти се ходи, като по този начин остава единствена възможност - у нас!
Тя се усмихна.
- Явно ви учат на нещо в университета! Но, не, няма да ходим у вас. Какво ще правим там?
- В никакъв случай няма да ходим! Остави на мен! - казах аз и махнах на едно от паркиралите наблизо таксита. - А относно това какво ще правим - нима щеше да ти е интересно, ако предварително знаеше какво ще се случи до този момент?
Тя отново се усмихна, поколеба се малко и се качи във спрялото до нас такси, вратата на което вече бях отворил. В таксито започнах да се правя на разсеян и да мисля на глас за неща, които въобще не ме вълнуваха:
- Дали има кафе вкъщи? Безалкохолно със сигурност купих днес...
- Колко струва този парфюм... - изключително точно и на място ме блокира тя.
Беше страхотно попадение и мен ме напуши такъв смях, че ако му бях дал воля, сигурно щях да уплаша шофьорът; пък и нея. Съумях обаче да се засмея сдържано. Тя също се засмя. След няколко минути бяхме пред входа на блока, в който живея, а след още няколко - в моя апартамент. Тогава в мен започнаха да навлизат различни мисли, които не донесоха нищо друго освен колебание. Замислих се за това дали аз съм причината тя да е тук, или за нея това беше обичайният завършек на вечер като тази. И още куп други мисли, но в общи линии всички те повтаряха тази една.
Всичките мисли обаче изчезнаха, когато Мария влезе в стаята ми. Когато започна бавно да се разхожда из нея и любопитно да разглежда вещите ми, като внимателно вземаше и оставяше ту една-ту друга. Гореща вълна на възбуда премина през тялото ми. Не казах нищо - нямаше и какво да кажа. И ако бях казал, то сигурно щеше да е по-глупаво от всичко глупаво, казано от мен до този момент. Без думи, без никакво обяснение, отидох до нея, взех ръката й, която току-що беше оставила някаква дрънкулка, и я целунах. Без да чакам реакция от нея, без да я погледна в очите дори, аз се насочих към съблазнителните й устни и целунах и тях. След това я погледнах в очите. За щастие в тях не видях нищо от това, което се опасявах, че може да видя. Точно обратното - видях желание. А в следващия момент го изпитах върху себе си. И то с такава сила, че се почувствах като жертва: в един миг се озовах легнал по гръб на леглото, а тя върху мен, като енергично събличаше по нещо от себе си и от мен. Изведнъж стана, отиде до лампата, угаси я и пак се върна при мен. Не я виждах повече. От този момент всичко беше усещане. Но и то стигаше! Усещах аромата на нежната й кожа, топлината на тялото й, целувките на устните й, възбудата от допира с гърдите й, вкусът им... беше невероятно!
Беше невероятно, да, но не мога да говоря повече за това. И без това моята цел бе да ви разкажа, а не да опиша всичко случило се в онези дни. Но трябваше да се спра на тези няколко момента, за да мога поне от части да ви въведа в моя тогавашен свят и да ви помогна да разберете какво беше тя за мен. И ако все пак има нужда от още пояснения, то ето: Тя беше момичето, което винаги съм искал до себе си, което ме допълваше във всяко едно отношение, момичето, с което всяка една минута беше наслада. И това, разбира се, не го казвам въз основа само на току-що описаната вечер, а говоря и за бъдещите дни и месеци. Казват, че хората си омръзвали. Не знам кой го е казал и какво време е имал предвид, но тя не ми омръзна въобще! Бяхме заедно малко повече от една година, но бях готов за още петдесет и една. Обади ми се по телефона още на следващия ден и оттогава всеки ден! Независимо от това дали се виждахме или не, тя пак се обаждаше. И всеки път гласът й беше ясен и нежен. И всеки път, когато го чуех, аз затварях очи и му се наслаждавах, като често лекичко долепях устни на слушалката и в мислите си я целувах. Никоя преди не бе успяла да ме накара да се чувствам така - обичан, желан... жив! Имах чувството, че няма нещо, което да не мога да направя, стига тя да е до мен. Заедно правихме какво ли не - и на разходки в планината ходихме, и на почивка на море - ако може това почивка да се нарече. Обичахме да бъдем както сред хората, така и сами. Тогава гледахме телевизия, закачахме се, заяждахме си и какво ли още не. Беше весело. Обичах я!
Щастието ми се прекъсна малко след като си споделихме едната година заедно. Отново беше лято. Аз скоро бях навършил двайсет и три, а тя отдавна двайсет. Първите ми съмнения, че нещо не е наред, бяха на базата на това, че в последните няколко срещи тя беше някак мрачна, отвеяна и безразлична към всичко. Но аз не съм от тези, които в такива случаи ще кажат: ”Миличкоо, какво ти е, защо се държиш така... аз ли съм причината?” Не! Когато на човек му е криво - криво му е! И аз съм имал такива дни - дни, в които никого не искам да виждам; дни, в които всичко ме дразни. И ако в такъв момент някой се опита да оправи настроението ми, особено с думи, само ще го влоши. Затова и нищо не казах. Някак вътрешно усещах, че не е само въпрос настроение, но пак нищичко не споменах.
В един от дните на следващата седмица - не помня вече кой - се наложи за малко да я заместя в магазина. Точно тогава един от многото клиенти влезе някак странно. Влезе той, обърна се с гръб и, загледан в тавана, бавно се приближаваше към мен. Помислих си: нещо не му е наред! В следващия момент обаче нова мисъл мина през главата ми и сви сърцето ми. И как мразя да се оказвам прав понякога! Той се обърна изведнъж, с усмивка до уши и с физиономия като на някой, който си мисли, че неговото появяване е най-голямата изненада на света. Това, което ми направи най-силно впечатление обаче, беше букетът в ръката му.
Обръщайки се, той весело каза:
- Най-хубавите цветя, за най-хубавото...
- Момчее...! - довърших аз мисълта му. - Благодаря, но ние дори не се познаваме! - добавих престорено аз.
Той направи усилие да застане сериозно и каза:
- Съжалявам, приятел, но не съм от твоите!
- Нима сте вегетарианец?! Не мога да ви разбера! - продължих аз в същия дух.
- Приятел, не се прави на ударен, за да не бъдеш ударен!
Казвам ви, при тези негови думи, мисълта да го вкарам в някое шишенце от парфюм ми се видя толкова съблазнителна и реална, че само Бог знае какво ме отказа от нея. И сигурно пак само Нему е известно как запазих контрол и спокойно казах:
- Но, моля ви, какви са тези неща? - и после пак спокойно: - Мога ли да ви помогна с нещо?
В този момент Всевишният трябва да е помогнал и на него, защото той ми отвърна с най-нормален тон:
- Търся едно момиче, Мария се казва. Тук работи.
Като че ли нож прободе сърцето ми, когато чух нейното име. Но това доказваше едно - нямаше грешка!
Чудно как запазих разума си и сега, и казах следното:
- Тя днес не е на работа. Трябваше да бъде, но разместиха графика. Аз съм сега. Но, ако искате, мога да й предам тези цветя.
- Не, така няма да има ефект - затревожи се той.
- О, ще има!
После той каза нещо, но не го чух. Защото точно в този момент периферното ми зрение улови нещо много интересно: В магазина влезе момиче със спортна фигура и къса коса, което, както влезе, изведнъж, незнайно защо, се обърна и мигом излезе, като дори закри лицето си с ръка. Той не видя това, но аз видях. Той не знаеше аз кой съм, но аз вече знаех кой е той. И няма думи, с които да опиша как се почувствах тогава. Но дори и да намеря такива, от това няма да ми стане по-добре. Пък и съм сигурен, че много от вас познават усещането, за което говоря. Излъган, предаден, на границата на психическата си издръжливост, стоях така незнайно колко време, като не виждах и не чувах нищо. Не знам кога си замина той, нито дали някой ме е питал нещо след него.
В един момент погледът ми от само себе си се фокусира в нещо пред мен. Беше момиче, беше Мария! И по начина, по който неволно я гледах, тя разбра, че аз съм разбрал. Чух я да казва, че иска да поговорим. Аз и отвърнах, че не мога да говоря. Тя поиска нещо да ми обясни, но аз не желаех да слушам. А и защо? Знаех какво ще ми каже. Навярно щеше да е кратък разказ, най-важната част от който вече знаех. Щеше да е разказ за един от многото посетители, който се появил един ден и й направил силно впечатление - можеше да ми каже и с какво, а можеше и да го спести. Та този някой я заинтригувал. ”Господи, у него има нещо различно!” – казала си е тя, без дори да предположи, че у всеки човек има нещо интересно и различно от другите. Следваща стъпка – амбицията. Той трябва да бъде записан тефтерчето й в графата “мой”. И вече беше записан! Мазната му физиономия, блеещото му гласче, вчесаната косичка, подреденото му облекло, цветчетата в ръчичка - всичко това показваше старание и подчинение. Как ви мразя, лигави влечугии!... Но, не, моля ви, извинете ме за крайността - хора всякакви! Някои така ги виждат нещата. Мисълта ми не е за тях, мисълта ми е за нея. Как можа да го направи, след всичко, което й дадох?... Ама разбира се, че и друг може да й го даде - винаги има някой! Но въпросът е, когато намериш това, което търсиш, да го запазиш. Защото, ако продължиш да търсиш, отново ще намериш, и после пак, и пак, и отново. Но докога? А помня как тя неведнъж ми казваше, че аз съм този, което винаги е търсила; и имаше дни, в които ми го доказа.
Но после се случи друго. И когато се случи, много хора ми казаха, че са ме предупреждавали. Че са виждали прекалената й общителност и свободно поведенив и това никак не им е харесвало. Аз им отговарях, че с колкото повече хора общува човек, толкова по-добре ще знае какво иска за себе си. Много по-добре отколкото ако е затворен и необщителен. Разбира се този отговор беше едната страна на монетата. Но имаше и друга - за която не говорех, но знаех че я има. Страната, в която момичето, обградено с огромно внимание и множество ласкатели казва: “Всички мога да ви имам и да ви правя каквото си поискам!”... Тези мисли дават криле, нали; величие! Да, но докога?... Всички знаем, че грозното патенце се превръща в красив лебед. Но животът знае, че някой ден то ще бъде просто стара патка или, хайде, лебед! И това е краят на величието! Тогава остава само споменът за него. И колко е тъжно, когато няма с кого да го споделиш!
Аз не й се обадих повече. Но всеки път, когато погледнех към телефона, ме обземаше желание да го направя. И всеки път, когато той звънеше си мислех, че е тя. Което наистина стана още на следващия ден - по навик или по силата на някакво задължение. Тогава тя се опита да ми разкаже какво и как се бе случило, като разказът й в общи линии бе такъв, какъвто предплагах. И след това - край - дори не я видях повече. Тя може би ме виждаше често, защото, независимо от всичко, аз не можех да си стоя само вкъщи и често бях на главната. А пролетта наистина си заслужава човек да бъде там. Да изпие едно кафе в следобедните часове, сред всички тези хора... наистина си заслужава! Но когато минавах покрай магазина, в който тя работеше, винаги се обръщах и гледах някъде другаде. Страхувах се от въздействието на нейният образ, което винаги беше едно и също - от първия ден, в който я видях, до последния, в който се разделихме. В рамките на това време, винаги съм бил щастлив от факта, че аз съм с нея и тя с мен. Но сега не беше така и нейният образ щеше да ми причини болка.
Колко само е крехко човешкото щастие, нали? Колко лесно то може да се превърне в нещастие! И как да се отнесем към причините за второто? Да, и този въпрос неведнъж ме занимаваше, докато мислих върху случилите се неща. А аз мислих доста. Това което най-ме вбесяваше беше, че той нямаше да се задържи до нея и месец дори. Защото слугата никога не стои до господаря повече от няколко минути - никога! И в такъв случай цялата роля на този лакей, беше да развали моето щастие и да разпери нейните криле. А когато всичко свършеше, той просто щеше да влезе в следващия магазин, без дори да е разбрал какво е открил в първия.
И тъй, аз се страхувах от среща с нея, но не исках да виждам и него! Не по някаква друга причина, а по тази, че не знаех как ще реагирам. Но има неща в живота, които просто не ти е писано да заобиколиш и в един слънчев есенен ден го видях. И то при много странни обстоятелства. Казвам странни, защото това не стана на главната, нито в дискотека или заведение, където човек може да срещне повече хора, ами в една от малките улички, намиращи се отстрани на същата главна улица, препълнена с хора в слънчевите дни. Той вървеше точно срещу мен, с походка на изключително доволен от себе си човек, като съвсем не беше тъй спретнат, както предния път. В секундата, в която го видях, сърцето ми заби лудо, кръвта ми закипя, а мислите ми се заблъскаха в главата ми с такава скорост, че не успях да уловя нито една. Направих надчовешко усилие и минах леко встрани, за да може да се разминем на дистанция един от друг. Добре, но от същата тази дистанция, той, очевидно вече знаещ кой съм, ми подхвърли някакъв въпрос от рода на: ”Как е Мария?”... И в този момент хаосът изчезна! В този момент помолих Господ да гледа на някъде другаде, отидох до самовлюбения младеж и просто го пребих!
Минути след това бях готов да започвам да се чувствам зле, но реших да заменя това чувство със задоволство. Лесно се получи! Но не ме разбирайте погрешно - не се гордея с това, което направих и никога не бих предпочел това решение, но в онзи миг нещо в мене се пречупи. Всеки човек все някога се пречупва. И понеже това не е универсална истина, ще го кажа по друг начин: всеки си има своята критична точка, която, достигната веднъж, го променя на мига. Но като казвам променя, нямам предвид завинаги! Аз например още на следващия ден си бях същият, както и всичко около мен си беше постарому - лекции, упражнения, срещи с приятели - както преди. С тази разлика, че преди се бе случило нещо, което вече го нямаше. Нямаше я Мария. А тъй силно ми липсваше!
Опитах се да я забравя, разбира се и многото хора, с които се срещах, съзнателно и несъзнателно ми помагаха за това. Но не се получаваше. После реших да я намразя, но много скоро разбрах, че не мога да я мразя. Най-малко пък нея! И защо наистина - за това, че ми показа всичко, което искам от едно момиче? Ето за тази последна мисъл здраво се хванах. Тя ми даде нова надежда. Надежда, че вече знам какво търся и просто трябва отново да го намеря. Така и направих - от тази дата, в рамките на един месец, последователно излизах с три различни момичета, задачата на всяка от които беше една: да прогони Мария от мислите ми. Простата задача обаче им се оказа толкова трудна, че се разболях от разочарование. Още повече, че това не бяха случайно попаднали пред очите ми момичета, а такива, които наистина харесвах. Едната от тях харесвах отдавна и то толкова много, че не намерих смелост да се запозная с нея. Сега обаче болката ми даде тази смелост и аз се запознах. Няколко дни излизах заедно с нея и ако трябва да си призная, беше изключително приятно и мило момиче, но... но не беше Мария!
В съзнанието ми здраво залегна убеждението, че тя, Мария, е единствена за мен на този свят и с тази истина аз лягах вечер под завивките и ставах сутрин от тях. Това значеше само едно - трябваше да си я върна! Но какво да направя - да отида и да й се моля ли? Да падна пред нея на колене? Ако щеше да я върне - готово, но достатъчно добре я познавах, за да знам, че с подобно нещо ще да я загубя за няколко живота напред. Тя не обичаше слабостта. Но какво значи - тя? И аз не бих приел някое момиче, което се опитва да ме спечели с молби. Защото любовта не се моли, не се казва, а се печели и доказва!
И така тази идея си отиде бързо от главата ми. Обаче друга нямах! Не поне достатъчно добра. Не и такава, която да чувствах, че ще ми помогне. На няколко пъти бях решил да вляза в магазина оставен на надеждата, че именно тогава непременно ще ми хрумне нещо, но споменът за това какво ми хрумна първия път ме отказа. Сетих се разбира се и за онази вълшебна комбинация - картичка и цвете, която я доведе на срещата, но едно и също нещо два пъти не върви. Е, това правило навярно си има своите изключения, но нещо ми подсказваше, че моят случай няма да е между тях. Тогава какво? Отговорът ще ви изненада - нищо! Аз продължих да лягам и ставам с мисълта за нея, но не предприех нищо. Единственото, което направих в тази моя идейна безизходица беше, че веднъж наистина влязох в магазина, но нея я нямаше. И може би така беше по-добре - с това поне, помня, че се успокоих. И след това отново нищо! А времето минаваше. Дойде зима - студена и натоварена. Натоварена, защото от една страна бяха многото нейни празници, а от друга - зимната студентска сесия. А студена, защото такава бе съдбата й.
Ритъмът на веселите празници и ангажиментът ми към дългата сесия успяха да ме погълнат и някакси откъснаха мислите ми от Мария. Все по-често си лягах и ставах с мисли, различни от тези за нея. И нямаше как да не е така - сесията пленява голяма част от съзнанието на намиращия се в нея. А когато тя свърши и мислите ми отново бяха свободни да се насочат към Мария, с учудване установих, че малко от тях тръгнаха натам. И тези малкото, които го направиха, вече нямаха онова опустошително въздействие, което имаха преди. Тогава разбрах какво се беше случило - времето неусетно бе изпълнило задачата на трите момичета и превърнало във факт моите усилия - Мария я нямаше! Не, разбира се, че не напълно. Тя продължаваше да бъде тук - в сърцето ми, в мислите ми, в спомените ми, но беше вече Мария, а не... Мария!!!
Зимата премина и след нея дойде пролетта, която ми помогна да усетя още по-добре душевната си свобода. И бях свободен наистина! Животът ми, не мъчен повече от нищо, отново следваше нормалния си ритъм, а природата - своя естествен. Времето стана хубаво, улиците се изпълниха с хора, а главната отново се превърна чудесно място за разходка и кафе. И ние бяхме там - аз и моите приятели. Дори повече там отколкото на лекции.
Всичко това продължи до един прекрасен ден от същата тази пролет на 1999-та година, когато на вратата на апартамента ми се позвъни. В това време аз се бях излегнал мързеливо на леглото и слушах музика. Станах с не особено желание и тръгнах към вратата, като дори не погледнах през шпионката. Когато отворих вратата, пред себе си видях момиче в свежо пролетно облекло и дълга до раменете кафяво-червеникава коса. Сърцето ми подскочи на мига и оттам излезе един незабравим спомен, причината за който стоеше срещу мен. Не мога да ви опиша усилието, което положих, за да се овладея и да запазя спокойствието в погледа си, но явно бях успял, защото тя, след като ме прониза с изпитателен поглед, каза:
- Забравил си ме - това бяха първите й думи. - И как успя?
- Времето ми помогна, Мария... времето. Очевидно някой все пак ме обича.
Тя се усмихна някак тъжно и попита:
- Искаш ли да си вървя?
В този момент, точно в този момент, един единствен отговор изскочи спонтанно от раненото ми сърце, но заседна някъде в гърдите ми и друг един излезе вместо него:
- Затова ли дойде? – попитах аз и веднага усетих, че тези мои думи са преломният момент. Не знаех към какво, но така усетих.
Тя влезе, аз направих кафе и после говорехме, много. И, господи, колко ми липсваше! Това си мислих аз, докато я гледах и едва успявах да скрия вълнението си от това, че отново беше до мен. Тя говореше спокойно и весело, все едно че вчера бяхме заедно, а всъщност беше минала една година. И когато се замислих малко повече над това, потрепнах - точно на този ден за пръв път я видях! Тя продължаваше да говори и да ме гледа с поглед, в който се четеше нещо различно. Видях решителност, която сякаш казваше:”Приеми ме сега, и ще съм с тебе завинаги!”
* * *
Това беше вчера. А днес, след една неспокойна нощ, буден непрекъснато от битката в мислите ми, аз все още не мога да реша как да постъпя. Какво да те правя, Мария? Защо се върна? За да ме разбиеш отново ли? Нима мислиш, че ще го допусна?
В дългите часове на нощта, както и в тези на днешния ден, войната между разума и чувствата се водеше с пълна сила. Разумът почти крещеше: ”Къде отиваш, малко ли болка преживя? И сляп ли си да видиш, че това е тя - причината за нея? Хубава е, казваш, и забавна - да, но нима това е нещо ново? Такава тя си беше и преди. А нима друга хубава няма да намериш? Нима друга няма да те обича? Та ти вече имаше по-красива, защо си мислиш, че отново няма да имаш? И друга тайна ще ти споделя: едно от онези три момичета - да, точно тази - беше много повече от твоята Мария, но ти просто не искаше да го видиш!... Послушай ме, тази Мария ще ти запали къщата, само за да види отново хубавия пожарникар, с който се е запознала на предния ден! Не ти трябва тя, повярвай! И още нещо - защо не ти се обади цяла година? Къде беше тя, когато всичко в теб копнееше за нея? Ще ти направя услуга и няма да ти кажа къде. Днес обаче изведнъж се връща и казва, че ти си този, който иска! Че това не го ли каза и преди? Хайде, покажи й широкия път и нека върви... далече от теб!”
Тогава чувствата заговориха, тихо и спокойно: ”Той е прав, знаеш! И ако искаш да го послушаш, имаш всички основания за това. Защото, да, нищо не е сигурно, ако сега я приемеш обратно. И, да, Мария не е единствена за теб на този свят, както и ти не си единствен за нея. Но, ето, сега тя казва, че иска да бъдеш. Вярно, каза го и преди, но... като че имаше нещо различно в гласа й сега! Или, казваш: няма значение, тя ме остави и кой знае с кого е била! Така е. Но не беше ли ти, който казваше, че колкото повече хора познава човек, толкова по-добре ще знае кого иска за себе си? Вече не мислиш така ли? О, разбирам - искаш да останеш верен на гордостта си. Добре! Но тогава защо не я отпрати, когато отвори вратата? Защо замени разумния отговор с друг, защо?... Защото има нещо различно в Мария, нали? Нещо, което никоя друга не успя да ти даде! Хайде, тръгни си от нея - само тази крачка остана една. Една едничка! Кажи й сбогом – и край! Но е трудно, нали - сега, когато знаеш, че отново може да е твоя? Да е твоя Мария! Ти прецени!”
Не е лесно, нали? Но понякога колкото е по-сложно, толкова е и по-интересно. А това, което ми е най-интересно, е това какво ти би направил на мое място? Да, ти, който сега се усмихваш и може би се питаш: аз ли? Да, точно ти! Какво? Това не може да се случи на мен ли казваш? О, може, приятелю, може! Друг ще бъде сценарият, разбира се, както други ще са лицата и имената, но ефектът ще е същият за твоята сигурна и спокойна душа. Такова нещо идва по-неочаквано от токов удар в черешова градина и така те разтърсва, че забравяш къде се намираш и защо си дошъл!
Важното според мен обаче е кого ще послушаме. Разума ли? Защо не - той е тъй прав и загрижен за нас! Той, който се обляга на фактите, който като голям плакат стоят върху стената на миналотo и ни показват какво е било, всеки път, когато се обърнем назад. А чувствата - тях никой не може да обясни. Откъде идват, къде отиват... защо? Но може би това им е нак-великото - че могат да отидат там, където разумът не може и отново да се върнат свежи, чисти, нови! Тяхна е и най-великата магия на този свят, наречена любов. Няма как да мислиш, че обичаш, нали - можеш единствено да го усетиш! И кажи ми ти, че това не са били най-сладките моменти в живота ти! Когато сутрин се събудиш и без значение дали денят е хубав или не, ти вече го обичаш, защото тя е до теб! А когато си влюбен, светът става толкова малък, толкова малък, че се събира и побира единствено в нея. Тя става негов символ, съдържание и смисъл. Тогава светът е твой!
Но това, за което говоря, не може да бъде осмислено или разбрано. То не е параграф, алинея или теорема - то е магия! И когато дойде ден, в който вече не вярваш на тази магия, то знай, че си вече разумен! Тогава, когато магьосницата изчезне - ти си свободен! Но защо ми е тази свобода, след като не ще има топлина? Кое ще ме топли - мисълта? Значи ли това, че мисълта за огъня е равна на самия огън? Как само не мога да се съглася!
Но простете ми, че така далече се унесох. И моля, не мисли, приятелю, че отговор опитвам се да ти внуша. Всеки има право на своя, както и аз на моя. И ето, не след много часове, аз имам среща с нея - Мария! И мисля да отида. Мислех ли да не отида - о, да, но... какво ще спечеля от това? Всъщност, единствено се сетих за това, което ще загубя. Какво ще стане, когато отида? Не знам. Знам само, че все още пиша, а часовникът удари следващ час. Даа... за никого не спира то – времето, и никого не чака. И нито можем да го спрем, нито да го върнем, нито да го ускорим и нещо някъде назад или напред да променим. Можем единствено надеждата да закрепим, че това което правим днес, добро за бъдещето ни ще се окаже. Но ето, че отново се унесох, а време вече нямам за това.
И тъй, съвсем след малко ще се облека и ще тръгна към моята си свобода. Защото за мен свободата е щастие, което е немислимо и непълно без любов. Аз обичам Мария и винаги съм я обичал - с цялото си сърце и душа. Именно те са моята природа и да тръгна срещу тях, е все едно да тръгна срещу себе си. А ето това е вече нещо неразумно. Но стига толкова! Моят разказ за онези незабравими минали дни завърши! А за бъдещите да ви разкажа, и да искам не мога - никой не може! Защото такова е самото бъдеще - неясно и загадъчно, но, хей... това му е най-хубавото!
1 коментар:
Публикуване на коментар